Режисьорски размишления от Боян Папазов върху 'ДА ОТВОРИШ РАНА'
01 октомври 2010

Раната Бенковски или как се пробива огледалото на симулакрума

Тази пиеса 'отваря' една тема, която, струва ми се, винаги ме е 'човъркала' – безутешно, 'тежко' изречена от Ботев:
'... Пием, пеем буйни песни
и зъбим се на тирана
механите са нам тесни - крещим: 'Хайде на Балкана!'
Крещим, но щом изтрезнеем,
забравяме думи, клетви и немеем, и се смеем
пред народни свети жертви...'

Ние всички сме продукт на тоя тежък махмурлук, за някои това е национален срам и позор, за други /за съжаление мнозинството/ -  бабаитска гордост и слава.

През есента на 1975 година, /готвеше се национално честване на 100 годишнината от Априлското въстание/ ме поканиха да поставя 'Чичовци' на Иван Вазов в Пловдивския театър. Започнах по една сценична версия на Методи Андонов, която доста преработих – някои неща зачеркнах, добавих други. Не знаех за какво е правил спектакъла си Методи Андонов, казваха, че бил много смешен - за мен беше потресно това 'глумене' с гръбнак от шаран или топене на котка в казана с боя, зевзешки заигравания с Филип Тотю, който 'трепи ли, трепи зелките из Балкана', тези пиянски теферичи на поляната, които като по сценарий все стигат до: 'Кажи едно слово за Свободата!' и се обръщат в паническото: 'Направете се да ви няма!' при появата на пандурина. Аз правих спектакъл за народопсихологията във време на идеологически и политически ступор /'застойно време', както по-късно го нарекоха социолозите/ - зад феса на пандурина, моят зрител провиждаше петолъчката на кварталния милиционер, фарсовото разиграване на един препариран орел препращаше към блудкавите изцепки в клубовете на културните дейци и писателските кафенета /във времето на така наречения 'развит социализъм' такива 'гнезда за препарирани орли' имаше във всеки градец/.

Има нещо много стряскащо в това да осъзнаеш, че сто или повече години след Свободата, нашите чичовци живеят все в режима на Робството, че стереотипите не се променят с промяната на държавното устройство, че робският синдром каляван пет века или 45 години не се отменя на 3 март или на 10 ноември, той срамливо се прикрива зад цветята и лозунгите, с които ги посрещаме, но остава и диктува отдолу всичко, което се извършва на повърхността.

Моисей, библейският лечител на 'богоизбрания народ' размотава юдеите 40 години из пустинята, за да измрат всички носители на робския вирус и едва тогава ги въвежда в Обетованата земя. 'Лечителите' на нашия народ никога не са имали толкова време – повечето сме ги предавали или убивали още като са тръгвали да ни водят нанякъде. И затова все сме наникъде...

Веднага след 'Чичовци' се захванах с текста на 'разгневения млад' Джон Осбърн 'Обърни се с гняв назад' – една емблематична за онези времена пиеса. Вече бях репетирал в студентските си години някои фрагменти от нея и тия опити ми подсказваха, че ние можем да се 'припознаем' в този британски гестус на обръщането назад.

Героят на Осбърн, Джими Портър насочва своя гняв към доволството, към имперското самочувствие на англичанина, срещу цялата потребителска цивилизация и продуктите на нейната култура. Този текст носеше духа на европейската 1968-ма – годината, която у нас ще се запомни с това, че Харманлийският и Елховският полк са участвали в потушаването на 'Пражката пролет' от освободителните братски армии на Варшавския пакт.

В същата тази година разжалваният ефрейтор Добчев, слава Богу, не беше допуснат до участие в тази 'мисия' и в продължение на няколко месеца даваше наряд по харманлийските погреби. Моят Джими Портър настървено 'отваряше раната' на нашето затваряне в 'крепостта-дом', на глухотата към чуждото страдание, на буржоазната посредственост. Неговият бунт беше отчаян и обречен, това беше един 'революционер без революция', но това беше проявление на живата човешка природа, на свободния дух... 'Живата материя реагира на дразнението' – така го е казал Чехов в 'Палата №6'. Спектакълът провокираше нашата свикналост, мъртвост, 'преживянето' на живия живот, извечната склонност към конформизъм.

Със същата тая тема/рана бяха заквасени и спектаклите ми по 'Дървеница' на Маяковски, 'Антихрист' по Емилиян Станев, 'Животът е сън' от Калдерон и 'На гости у министъра' на Вазов в Театъра на армията, 'Суматоха', 'Януари' и 'Къкринското ханче подир залавянето на българския апостол' от Радичков, 'Вуйчо Ваньо' от Чехов, 'Великденско вино' от Костантин Илиев. По-късно това ровене в темата продължи с 'Апокриф' в Сфумато и най-вече с 'Иван' от програмата 'Долината на смъртната сянка' по Достоевски.

Но важният за мене белег е от докосването до 'раната Бюхнер/Мюлер' - спектакълът се играеше под заглавието 'Спомен за една революция' и беше колаж от текстовете на двамата големи немци – 'Смъртта на Дантон' и 'Поръчението'.

'Времето - както се пееше тогава по площадите – е наше!', българите излязоха най-сетне от доволството си, от кафенетата и кръчмите, някои излязоха и от къщите си и спяха на палатки пред парламента и президенството – какво по-прекрасно време да 'човъркаш' в най-митичната революция на Европа – френската... Ето, прочие, какво бях написал като послание към зрителя в програмата на спектакъла:

РАНАТА БЮХНЕР:
След като си е 'поиграл на революция' студентът по медицина Георг Бюхнер /21 г./ се прибира уплашен в лоното на семейството и дава клетва повече да не се бърка в политически щуротии, а да седне и се задълбочи върху сравнителната анатомия на рибите и земноводните. Текстът на бъдещата знаменита пиеса се заражда върху масата за дисекции в кабинета на бащата и затова младият писател е принуден да го скрива под земноводните при честите влизания на стария Бюхнер. Така играта на 'под-над' труповете на жабите облъхва страниците на пиесата. Тя 'смъртее'. Кодът на смъртта е зададен още в самото заглавие 'Смъртта /не животът или делото/ на Дантон'. Един огромен, ходещ труп с уморени нозе, издут търбух и сладострастни, пухкави устни, които още на първата страница изричат кощунствено-смърдящото любовно обяснение: '...обичам те като гроба'.

Гробът зее като рана върху патетично разголеното тяло на Републиката. Дантон, принцът на Революцията, гледа с очите на бедния Йорик света, в който до вчера дейно и действително е живял и който днес с удоволствие би заменил за гроба.

Революцията, като мечта за постигане на един по-добър свят, не е получавала по-голяма рана от 'раната Бюхнер'.
Хайнер Мюлер топи перото си в кръвта на същата тази рана, за да разкаже чувството си за предателство, което изпитва седящият в западноберлинския 'Хилтън' източен интелектуалец, обрязвайки хаванската си пура с неподходящия нож за холандски. Той вече знае, че в оня голям общ гроб, след потушаването на въстанието в Хаити, всред стотиците черни трупове ще има и един бял, също толкова мъртъв, но за съжаление това на него и на Бюхнер никога няма да им се случи.

Раната Бюхнер кърви във всеки, чието революционно Поръчение е отменено или заменено с чекова книжка. Някои като Мюлер се срамуват, другите си купуват банани. Бананите ги берат роби.

1993 г. - Българите, които тогава зъзнеха в палатките или подскачаха по площадите не влязоха в театъра да се постоплят и да чуят думите на Антоан: '...Свободата повежда народа към барикадите, а когато мъртвите се събудят, вече е облякла униформа.' Или среднощната изповед на Дантон: '... това беше необходимост, трябваше. Разпнатият се е измъкнал удобно: ще дойдат съблазни, но горко томува, чрез когото дохождат!... Трябва! Това беше то, трябва. Кой ще прокълне ръката, върху която е паднало проклятието на 'трябва'? Кой е изрекъл това 'трябва', кой? Какво е това в нас, което лъже, блудствува, краде и убива? Марионетки сме ние, дърпани за конците от неизвестни сили: нищо, нищо ние самите! Мечове, с които се бият духове – само ръцете са невидими, като в приказка...' Моят 'Спомен за една революция' се размина с нашата 'нежна революция'. Тя искаше да бъде толкова нежна и безкръвна, че дошла в името на промяната, я доведе до подмяната. Има нещо твърде ялово във всички български политически начинания – не че политическите ни мъже са импотентни скопци, напротив – прекалено мъжествено си мерят 'диоптрите', даже от трибуната на Парламента. Яловостта се проявява в липсата на същински национален проект. Всичко, което се захваща, е плод на моментния, злободневен импулс, на 'злобата на деня', някаква политическа метеорология – облаците от запад се сгъстяват, после полъхва източния вятър и всичко се разсейва, като да не е било...

Ето, това е контекстът, в който ми се струва необходимо да се 'отвори' отново 'раната Бенковски' – човекът, изиграл ролята на българския Мойсей и извел народа си от Робството.

В необходимостта от преглеждането на тази вехта рана ме поощри препрочитането на знаменателния текст на Жак Бодриар 'Предшествието на симулакрума'. Крайно време е да прочетем историята си през оптиката на модерността – така само е възможно да излезем от парадигмата на 'котловинността' и балканския провинциализъм.

И тъй, в навечерието на 1876 година в Гюргево се сбира една тайфа от 'свободни художници', които бунтарски обръщат с краката нагоре стария ред и устав на БРЦК – пълна демокрация, никакви стари, 'вехти' авторитети – Каравелов е вече в 'пенсия', дори заместникът на Левски, Стамболов само формално води заседанията, но когато поиска нещо неприемливо – отказва му се безапелационно. Тези млади, свободолюбиви мъже създават един безпрецедентен проект за постигането на българската Свобода, на националната Идея – всеобщо въстание, всеобщ метеж, тотална разруха, пожари и пепелища, същински Апокалипсис, след който ще възкръсне свободният български Дух.

По терминологията на Бодриар това е едно 'разподобяване' - 'Да разподобяваш означава да се престориш, че не притежаваш нещо, което всъщност притежаваш /дисимулация/. Да уподобяваш означава да се преструваш, че имаш нещо, което в действителност нямаш /симулация/. Едното предполага присъствие, а другото – отсъствие.'

Разподобяването е в това невъобразимо отказване от тленното, материалното – имоти, къщи, добитък, жени и деца – в името на една абстракция – Свободата! Нашите млади 'авангардисти' един век преди Бодриар са осъзнали властта на Симулакрума – тази петвековна отоманска сянка/карта, която обгръща българската реалност и в чието лоно бавно и неотменно се претопява всяко различие. Главен двигател на въстанието в Западна Тракия става Георги Бенковски – лъжеиме на копривщенския 'нехранимайка' Гаврил Хлътев – освен от името той ще се откаже и от майка си, и от всичко, което го свързва с 'тук и сега', в удържането на Христовия дискурс за 'там-винаги'. 'Ако обичаме България, ние трябва да отворим рана в доволството на тоз народ...' – така изповядва той своята мисия пред стъписания учител Бобеков.

Малко преди да се заема с този проект, имах честта да 'преведа' на езика на радиотеатъра есето на Цветан Стоянов 'Втората част на разговора' – един невъзможен диспут между Ботев и Каравелов проведен във въображението на Поета/Войвода 'там', на лобното място, на върха. Порази ме сходството с 'Да отвориш рана' – не близостта на епохата и нейните реалии – а високата, екстатичната мярка, с която Цветан Стоянов рисува неблагоразумния, 'отварящия рани' жест на Поета. В нашия 'век на приложността', както го нарича един американизиран българин, все по-настойчиво трябва да се завръщаме към такива НЕПРИЛОЖИМИ за философията на глобалното село жестове.
                             
02.01.2010 г.                                                                   Иван Добчев

КОМЕНТАРИ КЪМ СТАТИЯТА
Все още няма публикувани коментари
Добавяне на коментар
Име: *
E-поща:
Уебсайт:
Мнение: *
Въведете цифрите от картинката
captcha *
Полетата, отбелязани със *, са задължителни
Предстоящите най-скоро събития
14-10-2019 14:15 ТО: ЧАСТ ВТОРА Благоевград
14-10-2019 17:00 ПИСМА ОТ АНТАРКТИДА Благоевград
14-10-2019 19:00 ИЗБОРЪТ НА МАРТА - предпремиера Варна
14-10-2019 19:15 БЛИЗНАКЪТ Благоевград
14-10-2019 21:45 ЖОКЕРА Благоевград
15-10-2019 00:30 БЛИЗНАКЪТ Благоевград
15-10-2019 15:15 БЛИЗНАКЪТ Благоевград
15-10-2019 17:45 СЪРЦЕ ОТ ЛЮБОВ Благоевград
15-10-2019 18:00 ПУК - ЛИЛИ НА МОРСКОТО ДЪНО Варна
15-10-2019 19:00 РЕТРО Варна
Можете да прегледате всички налични събития като изберете културен институт